понеделник, 22 февруари 2010 г.

Социализъм за богатите


Социализъм за богатите
Днес+


В своята книга „Шоковата доктрина” канадската писателка Наоми Клайн твърди, че политиците и икономистите използват кризите, за да плашат избирателите, и по този начин да прокарват непопулярни либерализации, намалявания на данъците и приватизации. Ако погледнем историята на управлението на западния свят, трябва да се съгласим с Клайн, че политиците използват кризите. Целта им обаче обикновено не е либерализация и намаляване на ролята на държавата, а точно обратното – увеличаване на държавния контрол, бюджетните разходи и собствената им власт.

Голямата депресия през 30-те години, която вече разгледахме, е пример за това. Седмицата след фалита на „Леман Брадърс” през септември 2008 е друг пример. Финансовият министър Полсън не само иска да засили контрола над финансовия сектор и да принуди данъкоплатците да финансират най-скъпия оздравителен план в историята. Той иска и да използва кризата, за да си присвои възможно най-голяма власт за сметка на пряко избраните представители на американския народ, у които той и Бернанке всяват страх в конферентната зала на Нанси Пелоси. Проектът на неговия оздравителен план за 700 милиарда долара, развит само на три странички, включва формулировки, които биха поставили Министерството на финансите над закона и демократичния контрол. Най-забележителни са правомощията, отредени на финансовото министерство в член 8-ми:
„Решенията на Министъра според този закон не могат да се обжалват или преразглеждат от никоя съдебна инстанция или административен орган.” 
Това е ни повече, ни по-малко опит на Ханк Полсън да стане цар-самодържец на икономиката. На практика той казва на Конгреса: „Дайте ми 700 милиарда долара да правя с тях каквото си искам, и не ми задавайте излишни въпроси!”. Корицата на следващия брой на „Нюзуик” показва плешивата, малко пипонеста глава на Ханк Полсън с надпис „Крал Хенри”. По същото време „Икономист” помества негов портрет под заглавие „Президентът Ханк”. Дори и без член 8-ми финансовият министър вече е човекът, който дърпа конците във Вашингтон и казва на президента какво да прави.

Само допреди две години Полсън е бил главен изпълнителен директор на „Голдман Сакс”. Когато напуска банката, за да стане министър, „Икономист” игриво пита какво го е накарало да приеме по-ниска заплата и бюрокрация до шия; дали не го е сторил, за да бъде „принуден” да продаде своите акции на „Голдман” за 700 милиона долара, от които не би било прилично да се отърве, докато е директор?

В началото на август 2007 г., когато жилищният балон се е спукал, хедж-фондовете на „Беър Стърнс” са рухнали и Джим Креймър крещи за „Армагедон” по CNBC, Полсън казва на президента Буш: „Не помня световното стопанство някога да е било по-силно”. Сега, една година по-късно, той мисли обратното: „Това е най-сериозното явление, с което някога сме се сблъсквали”. И негова работа е да вземе нужните мерки. Оптимизмът и самоувереността, с които е известен, със сигурност му помагат. Като футболист на млади години си е спечелил прякора „Чукът”. Има обаче и елемент на вяра. Полсън е пълен въздържател и принадлежи към сектата Християнска наука, според която болестите, смъртта и материалният свят не са действителни. Но за човек, който не вярва в материалния свят, Полсън сега претендира за еднолична власт над твърде големи части от него. Седемстотин милиарда долара са почти 6% от брутния вътрешен продукт на Съединените щати. Някой изчислява, че ако се вземат толкова банкноти по 1 долар и се подредят по дължината си, те ще покрият 2/3 от разстоянието между Земята и Слънцето. Като се има предвид, че Полсън доскоро е работил в „Голдман Сакс” и много от сътрудниците му също идват от Уолстрийт, мнозина се питат дали опитът му да спаси бившия си работодател и финансовия сектор като цяло не представлява конфликт на интереси – особено ако действията му се поставят извън контрола на институциите. „След като прочетох това предложение, стигнах до извода, че в опасност е не само нашата икономика, г-н министър, а и нашата Конституция” – възразява сенаторът-демократ Кристофър Дод, председател на Сенатската комисия по банково дело, когато Полсън представя плана си пред комисията на 23 септември. Членовете й – и републиканци, и демократи – също обявяват набързо скицирания план за неприемлив.

Когато се отърсват от първоначалния шок, конгресмените обръщат внимание и на лавината от телефонни обаждания, електронни и обикновени писма, изразяващи възмущение срещу този план да се подкрепят виновниците за кризата. Да не забравяме и че същата година предстоят избори. Републиканци, настроени срещу голямата държава, и демократи, настроени срещу бизнеса, започват да осъждат оздравителните планове като начин да се взема от данъкоплатците, за да се дава на финансовите акули. Редно ли е обикновените хора да осигуряват стратосферните заплати на директорите от Уолстрийт? Няколко изследвания на общественото мнение, проведени в тези дни, показват силен скептицизъм относно държавната намеса. Социологическата агенция „Расмусен” установява, че само 7% от избирателите искат държавата да спасява изпадналите в беда финансови институции. Според проучване на „Фокс Нюз” и „Опиниън Динамикс” повечето хора, независимо от политическите си убеждения, са против оздравителния план, като 76% от избирателите (включително 66% от демократите) виждат във финансовата криза добра възможност да се намали размерът на правителството и да се понижат данъците.

Икономистът Нуриел Рубини (предсказал проблемите няколко години по-рано, опитвайки се да установи коя развиваща се страна предстои да бъде засегната от финансова криза), е по-силно възмутен от повечето си колеги. Той нарича оздравителния план „позор”, „пълно ограбване” и „социализъм за богатите, връзкарите и Уолстрийт”, който въпреки високата си цена ще помогне съвсем малко на финансовата система. Като много други икономисти Рубини би предпочел решение, подобно на избраното от Швеция и Финландия за техните банкови кризи: държавата да осигури капитал за банките, но само срещу привилегировани акции, които да получат всички дивиденти, така че старите акционери да не спечелят от оздравителния план. Такова пряко инжектиране на капитал е сравнително евтино, защото 70 милиарда долара капитал позволяват на банката да оперира със 700 милиарда долара.

В писмо до Конгреса повече от 100 американски икономисти с различни политически възгледи критикуват плана на Полсън по много точки. Те го смятат за нечестен, защото облагодетелства определени финансови институции за сметка на данъкоплатците. Според икономистите е възможно да се спаси финансовата система, без да се спасяват отделните инвеститори. Освен това те намират, че процедурите са описани твърде мъгляво и не предвиждат контрол и отчетност. И най-вече авторите предупреждават срещу въвеждането на големи промени във финансовата система въз основа на конюнктурни мотиви. Писмото се разглежда като знак за „зараждащ се консенсус на учените-икономисти”. В същото време много други икономисти и някои влиятелни привърженици на свободния пазар като „Икономист” и Мартин Улф от „Файненшъл таймс” характеризират плана на Полсън като лош, но по-добре от нищо. Можем да се запитаме дали не им е повлиял „силогизмът на политика” от британския телевизионен сериал “Да, г-н премиер”: „Нещо трябва да се направи. Това е нещо. Следователно това трябва да се направи.”

Полсън има силна воля и прави всичко възможно, за да получи своите 700 милиарда долара. При една среща в Белия дом той дори полу на шега пада на колене и сключва ръце, умолявайки председателката на Камарата на представителите – демократката Нанси Пелоси, да продължи да подкрепя пакета дори ако републиканците се разколебаят. На 24 септември двамата кандидат-президенти – Барак Обама и Джон Маккейн – предлагат да се приеме голям оздравителен план, а президентът Буш се опитва да изтръгне съгласие от Конгреса чрез излъчвана по телевизията реч, която сякаш цели да засили тревогата. Вместо да се опита да успокои зрителите, президентът говори за предстоящо бедствие: „Най-добрите икономически експерти на правителството предупреждават, че без незабавни действия от страна на Конгреса Америка ще бъде обхваната от финансова паника.” Той не уверява слушателите, че положението е под контрол, а вместо това заявява: „Цялата ни икономика е в опасност”. Можем да простим на инвеститорите, които решават, че Буш е изпуснал кормилото и е време всеки разумен човек да прибере парите си под дюшека. „Ако признаем, че пазарите се движат от емоции, то стореното тази седмица вероятно е най-безотговорното всяване на паника в историята на Съединените щати” – коментира Мат Кибе от подкрепящата свободния пазар организация „Фрийдъм уъркс”. „Икономист” обяснява, че такава необичайна паническа реторика може да стане самосбъдващо се опасение: „Политиците трябва да мислят два пъти, преди да насаждат отчаяние. Това е работа на медиите.”

Доста вероятно е ключовите фигури нарочно да са преувеличили опасността от бедствие, за да прокарат по-лесно своята политика, с което обаче са подхранили паниката на пазара. Свикнали сме политиците да запазват самообладание и да казват, че няма от какво да се страхуваме освен от самия страх. Затова, когато някой от тях твърди, че хаосът е съвсем близо, това не подхранва увереност. Към края на годината обаче Бен Бернанке, който е специалист по Голямата депресия, успокоява свои слушатели в Тексас, че сравненията с това време са „необосновани приказки... не може да става и дума за сравнение”. Няма никаква опасност богата страна като САЩ с широк набор от отрасли и развито обществено осигуряване да бъде засегната от нещо подобно: „Да си избием това от главите, тежестта на кризата не може да бъде сравнима”.

Това звучи честно, стига да не си спомним как президентът Буш обяснява пред телевизия „Ей Би Си” защо правителството е поискало от Конгреса 700 милиарда долара:
„Помня как седяхме в зала „Рузвелт” с Ханк Полсън, Бен Бернанке и други. Те ми казаха: „Г-н президент, ако не действаме решително, може да настъпи депресия, по-тежка от Голямата депресия”... Моето мнение беше, че в такъв случай правителството трябва да направи всичко възможно, за да защити финансовата система. Това и направихме.”
Ето го същия Бен Бернанке, който мисли, че всички сравнения с Голямата депресия са необосновани приказки и че такава депресия, да не говорим за по-тежка, едва ли би могла да настъпи в толкова развита икономика като американската. Който иска, да вярва, че Бернанке променя възгледите си на 180 градуса за няколко месеца или че Буш пази в паметта си събития, които не са се случили. В противен случай трябва да приемем, че Бернанке принуждава президента да действа, като го сплашва с доводи, в който самият той не вярва. А по-късно президентът със същите доводи плаши населението и пазара.

Тактиката проработва, но не веднага. На 29 септември, понеделник, Камарата на представителите с едва постигнато мнозинство отхвърля плана на Полсън, макар клаузата за царя-самодържец да е премахната и да са сложени известни ограничения върху възнагражденията на директорите. Почти веднага след това няколко конгресмени, гласували с „не”, признават, че целта им е била само да изразят пред избирателите си своето неодобрение и всъщност не са искали планът да пропадне. Особено след като индексът „Дау Джоунс” реагира на тяхното колективно решение, като пада с почти 7%. Политиците, медиите и бизнесът дружно се гневят на популистите, готови да докарат и депресия, за да не разочароват избирателите си. Така се създава усещането, че планът на Полсън трябва да се приложи, и всеки, който не го приема автоматично, е кръгъл глупак. Дейна Милбанк от „Вашингтон пост” нарича опонентите му „перушани”, а консервативният журналист Дейвид Брукс ги обявява за „нихилисти”. Статия в научната рубрика на „Ню Йорк таймс” се опитва да обясни от еволюционна гледна точка защо населението противно на собствените си интереси рита срещу оздравителния план на Полсън.

Но „нихилистите” скоро биват анихилирани. След като в сряда Сенатът гласува преработен вариант на Програмата за освобождаване от проблемни активи, Камарата на представителите получава втора възможност в петък, 3 октомври. Демократът Брад Шърман описва как у конгресмените се създава усещане за паника с помощта на все по-абсурдни сценарии на ужаси, например как борсата ще се срути и в цялата страна ще се обяви извънредно положение, ако те пак гласуват с „не”. Те обаче не го правят. Разликата е, че този път пакетът е подсладен с допълнителни 110 милиарда долара за целеви данъчни облекчения, например за алтернативни енергийни източници и за пострадали от природни бедствия. А също и за малки сектори от бизнеса, които по случайност се оказват важни за избирателните райони на конгресмените-скептици – холивудски студиа, собственици на спортни писти и производители на детски дървени стрелички.
В крайна сметка, разбира се, се оказва, че Конгресът е бил против 700-те милиарда само защото ги е сметнал за твърде 
малко пари.

Йохан Норберг* /Превод: Майя Маркова

* Йохан Норберг е научен сътрудник към института “Кейто” и изследва въпроси от областта на глобализацията, предприемачеството и индивидуалната свобода. Норберг е автор и редактор на няколко книги, посветени на либерализма, включително история на пионерите на либерализма в Швеция. Книгата му „В защита на глобалния капитализъм” (In Defense of Global Capitalism), излязла за пръв път на шведски през 2001 г., вече е издадена в повече от 20 страни. Норберг е и автор на Nar manniskan skapade varlden, 2006 („Когато човечеството създаваше света”), съавтор на Ett annat Sverige ar mojlig, 2006 г. („Швеция може да бъде и друга”), на Global rattvisa ar mojlig, 2001 г. („Светът може да бъде справедлив”) и на Allt om Naomi Kleins nakenchock, 2008 г. („Безпочвеният шок на Наоми Клайн”), както и един от редакторите на Frihetens klassiker, 2003 г. („Класиците на свободата”); тези книги засега са достъпни само на шведски. Личният му сайт е на адрес http://www.johannorberg.net/. Норберг е сценарист и водещ на документалния филм „Глобализацията е благо” (Globalisation Is Good), излъчван по британския Канал 4.

Норберг е автор на редица статии и коментари в шведски и международни издания и редовен коментатор в телевизионни и радиопредавания, посветени на глобализацията и свободната търговия. От 2003 до 2005 г., преди да се присъедини към „Кейто”, Норберг оглавява групата за политически идеи в шведския мозъчен тръст „Тимбро”. След това през 2006 г. работи като главен експерт в Центъра за нова Европа в Брюксел.

Норберг е завършил Стокхолмския университет със степен магистър по история на идеите. 





Днес+




.
Съдържанието на този сайт може да се използва при условията на Криейтив Комънс. За контакти: yphalachev@gmail.com