+
ГЪРЦИЯ НЕ ИСКА ДА ОСТАНЕ В ЕВРОЗОНАТА.ГЪРЦИТЕ НЕ СЕ ПРИМИРЯВАТ.
Синдикатите в Гърция протестират против обявените от правителството мерки на строги икономии, необходими за съкращаване на бюджетния дефицит, като настояват за замразяване на уволненията, за намаляване на безработицата и данъците и за увеличаване на заетостта.
Европейският съюз (ЕС) изрази справедливия си гняв, лишавайки Гърция от правото й на глас на решаваща среща през март.Министрите на икономиката и финансите от ЕС дадоха на Гърция краен срок до 16 март да докаже, че може да прилага големи ограничения на разходите си, за да намали дефицита си .Ако страната не успее да увери ЕС, че се отнася сериозно към ограниченията си, Комисията ще предложи допълнителни данъци и съкращения на разходите, които ще трябва да бъдат одобрени с квалифицирано мнозинство от Съвета.Символичното решение да отнеме правото на глас на Гърция на една среща няма никакво практическо значение, но то е повратен момент в конституционната история на ЕС и е вид лишаване от суверинитет и може да се приеме като“жълт картон“ за еврозоната.
В отговор гърците обявиха 24-часова общонационална стачка, свикана по инициатива на Общата конфедерация на труда и Федерацията на държавните служители.Стачката е в знак на протест срещу обявения от правителството план за затягане на коланите, който цели да извади страната от дълбоката финансова криза.Стачкуващите от държавния и частен сектор в Гърция отправиха послание към правителството, че не приемат ликвидирането на трудовите, икономическите и осигурителните им права.Не се движат влакове, автобуси, кораби, метрото и тролеите, и за едно денонощие е затворено и въздушното пространство на Гърция заради участие на диспечерите в протеста.
"Олимпик еър" и "Еджиън еърлайнс" анулират всички планирани полети. В стачката се включват още митничарите, работещите в здравеопазването и образованието, съобщенията, държавните предприятия, местното самоуправление, банките и медиите.Болниците работят с намалени екипи и обслужват само спешни случаи. Синдикатите са непримирими и протестират против обявените от правителството мерки на строги икономии, за съкращаване на бюджетния дефицит, като настояват за замразяване на уволненията, за намаляване на безработицата и данъците и за увеличаване на заетостта.
Страховете за стабилността на гръцкия дълг растат от няколко месеца насам. Проблемите, които Атина стовари върху единната валута може да имат сериозни последици. Гърция дължи на своите кредитори около 361 млрд. долара към края на юни, съгласно данните на Банката за международни разплащания в Базел, Швейцария.Гърция е поддържала стандарт извън своите възможности в продължение на години. Ако Гърция иска да остане в еврозоната, населението на страната трябва да се примири с тежките последици от строгите икономически мерки, които трябва да бъдат взети.За сега гърците не дават такива индикации.Отношението на гръцките профсъюзи и немощта и нежеланието на държавата да се справи с блокадите и стачките за пари и субсидии,играе лоша шега на еврото и еврозоната.
Гърция представлява повратна точка в историята на монетарния съюз и най-сериозния му проблем, която поставя на изпитания същността на системата. Големите играчи на съюза като Германия,Франция,искат да запазят цялостта на еврозоната,но реакциите на гръцките профсъюзи и гръцкото общество много ги затрудняват.
Към най-лошите сценарии за България е фалит на Гърция.Този вариант става все по-актуален,поради непримиримостта на профсъюзите.Едва ли немци и французи ще бъдат много щастливи да продължат да осигуряват безметежното щастие на гърците. Отрицателните измерения на подобен вариант са в сериозно намаление на износа и загуба на важен източник на финансови потоци, предвид мястото, което заемат гръцките компании и банки във финансовия и други сектори на икономиката ни. Едно евентуално сътресение от подобен мащаб би довело до сериозно свиване на инвестициите, които идват в България и то не само от Гърция, защото би увеличило риска на региона в очите на чуждите инвеститори.
+
сряда, 24 февруари 2010 г.
вторник, 23 февруари 2010 г.
Кой е Реджеп Тайип Ердоган
+
Кой е Реджеп Тайип Ердоган
Реджеп Тайип Ердоган е съден за подстрекаване на религиозна нетърпимост и многократно е влизал в явно противоречие с обявената от Мустафа Кемал Ататюрк светска държавна доктрина в Турция.
Завършил е религиозно училище в Истанбул и Стопанския факултет на Университета "Мармара" .Реджеп Тайип Ердоган стана премиер на Турция на 14 март 2003 г., пет дни след като спечели повторните избори в провинция Сиирт. Лидер на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Ердоган пое премиерския пост от своя заместник в партията Абдула Гюл, който бе начело на правителството след убедителната победа на ПСР на ноемврийските избори през 2002г.
Политическа кариера на Ердоган е съдбовно свързана с Истанбул. Там става лидер на младежкото крило на "Партията за национално спасение". След това ръководи голямата истанбулска организация на партията. Става много популярен в многомилионния град, където по-късно е избран за кмет.
Главният му проблем е как да се преодолее себе си и конфликта между религиозния и либералния лагер в политическия живот на Турция и как да балансира деликатните отношения на светската власт с армията. Турският премиер смята, че светското развитие на страната не трябва да пречи на хората по-спокойно да изразяват религиозните си вярвания. Заради тях дори е бил в затвора защото чел на митинг ислямистко стихотворение. През по-голямата част от политическата си кариера Ердоган декларира, че в исторически и икономически аспект ислямът е единственото спасение за човечеството.
Партията на благоденствието, влиза в явно противоречие с обявената от Мустафа Кемал Ататюрк светска държавна доктрина в Турция и е забранена от турския конституционен съд като ислямистка и противоречаща на светската държавна доктрина и Ердоган се присъединява към Партията на добродетелта. По-късно същата година, той е принуден да напусне поста си, защото съдът го обвинява за подстрекаване на религиозна нетърпимост и го осъжда на десет месеца затвор, от които Ердоган излежава четири месеца.
През август 2001 г. Ердоган създава ПСР и я довежда до победа на изборите през ноември 2002 г.Въпреки че Ердоган бе най-популярния политик в Турция по време на изборите, според конституцията той не можеше да заема държавен пост,като осъден за ислямистка пропаганда. Това му попречи да влезе в парламента, което е необходимо условие за да застане начело на правителството. Спечелвайки почти 35 процента от гласовете, ПСР можа да сформира свое собствено правителство и да спечели достатъчно мнозинство в парламента. Скоро след това, депутатите от ПСР внесоха поправки към конституцията, разчиствайки пътя на Ердоган към премиерския пост.
С цел да успокои безпокойството , че идването на власт на партия с ислямистки корени може да представлява заплаха за светския характер на държавата, Ердоган даде уверения, че ПСР няма таен религиозен план и представи про-западна консервативна програма. Ердоган определи като първостепенен приоритет приемането на страната в ЕС, обещавайки реформи, които ще направят Турция по-демократична и плуралистична държава и ще я приведат в съответствие с критериите за членство в ЕС.
След като беше преизбран убедително на парламентарните избори през 2007 година за втори мандат, критиците му отбелязват, че премиерът става все по-авторитарен и се отдалечава от реформисткия дневен ред, който за пръв път издигна ПСР до еднопартийно управление през 2002 година. Той спечели неодобрение с острите си нападки срещу Израел, особено по време на войната в Газа, и с “напъпващото” си приятелство със Судан и Иран. Сред обикновените турци обаче Ердоган остава най-популярният и харизматичен лидер в момента.Популярността на Ердоган дори застави враговете му, твърдолинейните генерали, които се опитаха няколко пъти да свалят правителството му, да отстъпят.
Влизането в ЕС е мечта на нашата страна от половин век, каза Ердоган . Запитан за твърдата опозиция на френския президент срещу турското членство, Ердоган отговори, че Саркози понякога говори неща, които разумът трудно разбира. Но каквото и да прави той, ние няма да се откажем - ще продължаваме, докато всички членове на ЕС не са казали, че не искат Турция.
През октомври 2008 г. в съд в Западна Турция започна процес срещу 86 души, включително офицери от запаса, политици и адвокати, обвинени в рамките на разследването срещу ултранационалистическата организацията "Ергенекон", заподозряна в подготовка на преврат срещу правителството на Партията на справедливостта и развитието. Срещу тях бяха повдигнати обвинения в планиране на убийства и атентати, имащи за цел да тласнат Турция към хаос и да предизвикат военен преврат. В края на март 2009 г. турски съд прие втори обвинителен акт по делото "Ергенекон", в който са повдигнати обвинения срещу още 56 души.
Междувременно социологически сондаж сочи, че доверието в турската армия се е понижило рязко след разкриването на аферата "Ергенекон", предаде Хабер3. Преди нейното разкриване доверие в армията са имали 90% от турците, а впоследствие то е паднало до 63,4 на сто. Социологическото проучване на агенция А&G е било направено преди последните разкрития около т.нар. операция "Чук". Досега доверието в армията, една от най-уважаваните институции в Турция, никога не е падало под 80%, посочва Хабер3. Тя е смятана за най-силния поддръжник на светските устои на страната.
Преди дни стана ясно,че турската полиция е задържала няколко бивши командири на военновъздушните и военноморските сили на страната в рамките на мащабно разследване на план за държавен преврат. Отслабването позициите на военния елит, на който именно се дължат прозападните реформи от самото основаване на републиката от Кемал Ататюрк,води до притеснения, че се отваря пътят за ислямизация на Турция,а от там и Европа “чрез демократични средства”.От своя страна в съвременна Турция все повече се засилва интересът към имперското минало и митологизираното величие.Това означава съпротива срещу постхристиянския по същността си европейски проект.По отношение правата на човека и особено за правата на кюрдите Ердоган пипа изключително хитро: изчака да мине поредният доклад на Брюксел за "напредъка на Турция", и направи така, че да забрани партията DTP , а той самият, да не изглежда отговорен за това. Партията е забранена от турския конституционен съд по внесена преди 2 години (т.е. отпреди местните избори през март 2009 г.) жалба на главния прокурор.
През 2005 г., Ердоган участва в Алианса на цивилизациите, инициатива на министър-председателя на Испания Хосе Луис Родригес Сапатеро, насочени към намаляване на напрежението между западните и ислямските светове. Сапатеро потвърди испанската подкрепа за присъединяването на Турция към Европейския съюз в рамките на визита на турския му колега Реджеп Тайип Ердоган в Мадрид.
През 2009 г. той участва в Световния икономически форум в Давос, където остро критикува президент Шимон Перес, и позицията на Израел по време на операция в ивицата Газа.
През юли 2009 г., докато участва в среща на върх на Групата на осемте среща Ердоган рязко осъди Китай за забраната на уйгурски демонстрации.
Превантивен удар от страна на Израел по ирански ядрени обекти би довел до “бедствие с непредвидими последствия”. Това предупреди наскоро турският премиер в интервю за в. “Ел Паис”.
Френският президент Никола Саркози и германският канцлер Ангела Меркел не крият, че на Турция трябва да бъде предложено по-скоро "привилегировано партньорство" отколкото равноправно членство в ЕС.
Ердоган разкритикува Германия и Франция за подхода им към процеса на присъединяване на Турция към ЕС, като ги обвини в двуличие:"Съгласни сме по много въпроси, когато говоря с тях,но когато обърнем гръб, нещата се променят".
+
Кой е Реджеп Тайип Ердоган
Реджеп Тайип Ердоган е съден за подстрекаване на религиозна нетърпимост и многократно е влизал в явно противоречие с обявената от Мустафа Кемал Ататюрк светска държавна доктрина в Турция.
Завършил е религиозно училище в Истанбул и Стопанския факултет на Университета "Мармара" .Реджеп Тайип Ердоган стана премиер на Турция на 14 март 2003 г., пет дни след като спечели повторните избори в провинция Сиирт. Лидер на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Ердоган пое премиерския пост от своя заместник в партията Абдула Гюл, който бе начело на правителството след убедителната победа на ПСР на ноемврийските избори през 2002г.
Политическа кариера на Ердоган е съдбовно свързана с Истанбул. Там става лидер на младежкото крило на "Партията за национално спасение". След това ръководи голямата истанбулска организация на партията. Става много популярен в многомилионния град, където по-късно е избран за кмет.
Главният му проблем е как да се преодолее себе си и конфликта между религиозния и либералния лагер в политическия живот на Турция и как да балансира деликатните отношения на светската власт с армията. Турският премиер смята, че светското развитие на страната не трябва да пречи на хората по-спокойно да изразяват религиозните си вярвания. Заради тях дори е бил в затвора защото чел на митинг ислямистко стихотворение. През по-голямата част от политическата си кариера Ердоган декларира, че в исторически и икономически аспект ислямът е единственото спасение за човечеството.
Партията на благоденствието, влиза в явно противоречие с обявената от Мустафа Кемал Ататюрк светска държавна доктрина в Турция и е забранена от турския конституционен съд като ислямистка и противоречаща на светската държавна доктрина и Ердоган се присъединява към Партията на добродетелта. По-късно същата година, той е принуден да напусне поста си, защото съдът го обвинява за подстрекаване на религиозна нетърпимост и го осъжда на десет месеца затвор, от които Ердоган излежава четири месеца.
През август 2001 г. Ердоган създава ПСР и я довежда до победа на изборите през ноември 2002 г.Въпреки че Ердоган бе най-популярния политик в Турция по време на изборите, според конституцията той не можеше да заема държавен пост,като осъден за ислямистка пропаганда. Това му попречи да влезе в парламента, което е необходимо условие за да застане начело на правителството. Спечелвайки почти 35 процента от гласовете, ПСР можа да сформира свое собствено правителство и да спечели достатъчно мнозинство в парламента. Скоро след това, депутатите от ПСР внесоха поправки към конституцията, разчиствайки пътя на Ердоган към премиерския пост.
С цел да успокои безпокойството , че идването на власт на партия с ислямистки корени може да представлява заплаха за светския характер на държавата, Ердоган даде уверения, че ПСР няма таен религиозен план и представи про-западна консервативна програма. Ердоган определи като първостепенен приоритет приемането на страната в ЕС, обещавайки реформи, които ще направят Турция по-демократична и плуралистична държава и ще я приведат в съответствие с критериите за членство в ЕС.
След като беше преизбран убедително на парламентарните избори през 2007 година за втори мандат, критиците му отбелязват, че премиерът става все по-авторитарен и се отдалечава от реформисткия дневен ред, който за пръв път издигна ПСР до еднопартийно управление през 2002 година. Той спечели неодобрение с острите си нападки срещу Израел, особено по време на войната в Газа, и с “напъпващото” си приятелство със Судан и Иран. Сред обикновените турци обаче Ердоган остава най-популярният и харизматичен лидер в момента.Популярността на Ердоган дори застави враговете му, твърдолинейните генерали, които се опитаха няколко пъти да свалят правителството му, да отстъпят.
Влизането в ЕС е мечта на нашата страна от половин век, каза Ердоган . Запитан за твърдата опозиция на френския президент срещу турското членство, Ердоган отговори, че Саркози понякога говори неща, които разумът трудно разбира. Но каквото и да прави той, ние няма да се откажем - ще продължаваме, докато всички членове на ЕС не са казали, че не искат Турция.
През октомври 2008 г. в съд в Западна Турция започна процес срещу 86 души, включително офицери от запаса, политици и адвокати, обвинени в рамките на разследването срещу ултранационалистическата организацията "Ергенекон", заподозряна в подготовка на преврат срещу правителството на Партията на справедливостта и развитието. Срещу тях бяха повдигнати обвинения в планиране на убийства и атентати, имащи за цел да тласнат Турция към хаос и да предизвикат военен преврат. В края на март 2009 г. турски съд прие втори обвинителен акт по делото "Ергенекон", в който са повдигнати обвинения срещу още 56 души.
Междувременно социологически сондаж сочи, че доверието в турската армия се е понижило рязко след разкриването на аферата "Ергенекон", предаде Хабер3. Преди нейното разкриване доверие в армията са имали 90% от турците, а впоследствие то е паднало до 63,4 на сто. Социологическото проучване на агенция А&G е било направено преди последните разкрития около т.нар. операция "Чук". Досега доверието в армията, една от най-уважаваните институции в Турция, никога не е падало под 80%, посочва Хабер3. Тя е смятана за най-силния поддръжник на светските устои на страната.
Преди дни стана ясно,че турската полиция е задържала няколко бивши командири на военновъздушните и военноморските сили на страната в рамките на мащабно разследване на план за държавен преврат. Отслабването позициите на военния елит, на който именно се дължат прозападните реформи от самото основаване на републиката от Кемал Ататюрк,води до притеснения, че се отваря пътят за ислямизация на Турция,а от там и Европа “чрез демократични средства”.От своя страна в съвременна Турция все повече се засилва интересът към имперското минало и митологизираното величие.Това означава съпротива срещу постхристиянския по същността си европейски проект.По отношение правата на човека и особено за правата на кюрдите Ердоган пипа изключително хитро: изчака да мине поредният доклад на Брюксел за "напредъка на Турция", и направи така, че да забрани партията DTP , а той самият, да не изглежда отговорен за това. Партията е забранена от турския конституционен съд по внесена преди 2 години (т.е. отпреди местните избори през март 2009 г.) жалба на главния прокурор.
През 2005 г., Ердоган участва в Алианса на цивилизациите, инициатива на министър-председателя на Испания Хосе Луис Родригес Сапатеро, насочени към намаляване на напрежението между западните и ислямските светове. Сапатеро потвърди испанската подкрепа за присъединяването на Турция към Европейския съюз в рамките на визита на турския му колега Реджеп Тайип Ердоган в Мадрид.
През 2009 г. той участва в Световния икономически форум в Давос, където остро критикува президент Шимон Перес, и позицията на Израел по време на операция в ивицата Газа.
През юли 2009 г., докато участва в среща на върх на Групата на осемте среща Ердоган рязко осъди Китай за забраната на уйгурски демонстрации.
Превантивен удар от страна на Израел по ирански ядрени обекти би довел до “бедствие с непредвидими последствия”. Това предупреди наскоро турският премиер в интервю за в. “Ел Паис”.
Френският президент Никола Саркози и германският канцлер Ангела Меркел не крият, че на Турция трябва да бъде предложено по-скоро "привилегировано партньорство" отколкото равноправно членство в ЕС.
Ердоган разкритикува Германия и Франция за подхода им към процеса на присъединяване на Турция към ЕС, като ги обвини в двуличие:"Съгласни сме по много въпроси, когато говоря с тях,но когато обърнем гръб, нещата се променят".
+
понеделник, 22 февруари 2010 г.
Социализъм за богатите
Социализъм за богатите
Днес+
В своята книга „Шоковата доктрина” канадската писателка Наоми Клайн твърди, че политиците и икономистите използват кризите, за да плашат избирателите, и по този начин да прокарват непопулярни либерализации, намалявания на данъците и приватизации. Ако погледнем историята на управлението на западния свят, трябва да се съгласим с Клайн, че политиците използват кризите. Целта им обаче обикновено не е либерализация и намаляване на ролята на държавата, а точно обратното – увеличаване на държавния контрол, бюджетните разходи и собствената им власт.
Голямата депресия през 30-те години, която вече разгледахме, е пример за това. Седмицата след фалита на „Леман Брадърс” през септември 2008 е друг пример. Финансовият министър Полсън не само иска да засили контрола над финансовия сектор и да принуди данъкоплатците да финансират най-скъпия оздравителен план в историята. Той иска и да използва кризата, за да си присвои възможно най-голяма власт за сметка на пряко избраните представители на американския народ, у които той и Бернанке всяват страх в конферентната зала на Нанси Пелоси. Проектът на неговия оздравителен план за 700 милиарда долара, развит само на три странички, включва формулировки, които биха поставили Министерството на финансите над закона и демократичния контрол. Най-забележителни са правомощията, отредени на финансовото министерство в член 8-ми:
„Решенията на Министъра според този закон не могат да се обжалват или преразглеждат от никоя съдебна инстанция или административен орган.”
Това е ни повече, ни по-малко опит на Ханк Полсън да стане цар-самодържец на икономиката. На практика той казва на Конгреса: „Дайте ми 700 милиарда долара да правя с тях каквото си искам, и не ми задавайте излишни въпроси!”. Корицата на следващия брой на „Нюзуик” показва плешивата, малко пипонеста глава на Ханк Полсън с надпис „Крал Хенри”. По същото време „Икономист” помества негов портрет под заглавие „Президентът Ханк”. Дори и без член 8-ми финансовият министър вече е човекът, който дърпа конците във Вашингтон и казва на президента какво да прави.
Само допреди две години Полсън е бил главен изпълнителен директор на „Голдман Сакс”. Когато напуска банката, за да стане министър, „Икономист” игриво пита какво го е накарало да приеме по-ниска заплата и бюрокрация до шия; дали не го е сторил, за да бъде „принуден” да продаде своите акции на „Голдман” за 700 милиона долара, от които не би било прилично да се отърве, докато е директор?
В началото на август 2007 г., когато жилищният балон се е спукал, хедж-фондовете на „Беър Стърнс” са рухнали и Джим Креймър крещи за „Армагедон” по CNBC, Полсън казва на президента Буш: „Не помня световното стопанство някога да е било по-силно”. Сега, една година по-късно, той мисли обратното: „Това е най-сериозното явление, с което някога сме се сблъсквали”. И негова работа е да вземе нужните мерки. Оптимизмът и самоувереността, с които е известен, със сигурност му помагат. Като футболист на млади години си е спечелил прякора „Чукът”. Има обаче и елемент на вяра. Полсън е пълен въздържател и принадлежи към сектата Християнска наука, според която болестите, смъртта и материалният свят не са действителни. Но за човек, който не вярва в материалния свят, Полсън сега претендира за еднолична власт над твърде големи части от него. Седемстотин милиарда долара са почти 6% от брутния вътрешен продукт на Съединените щати. Някой изчислява, че ако се вземат толкова банкноти по 1 долар и се подредят по дължината си, те ще покрият 2/3 от разстоянието между Земята и Слънцето. Като се има предвид, че Полсън доскоро е работил в „Голдман Сакс” и много от сътрудниците му също идват от Уолстрийт, мнозина се питат дали опитът му да спаси бившия си работодател и финансовия сектор като цяло не представлява конфликт на интереси – особено ако действията му се поставят извън контрола на институциите. „След като прочетох това предложение, стигнах до извода, че в опасност е не само нашата икономика, г-н министър, а и нашата Конституция” – възразява сенаторът-демократ Кристофър Дод, председател на Сенатската комисия по банково дело, когато Полсън представя плана си пред комисията на 23 септември. Членовете й – и републиканци, и демократи – също обявяват набързо скицирания план за неприемлив.
Когато се отърсват от първоначалния шок, конгресмените обръщат внимание и на лавината от телефонни обаждания, електронни и обикновени писма, изразяващи възмущение срещу този план да се подкрепят виновниците за кризата. Да не забравяме и че същата година предстоят избори. Републиканци, настроени срещу голямата държава, и демократи, настроени срещу бизнеса, започват да осъждат оздравителните планове като начин да се взема от данъкоплатците, за да се дава на финансовите акули. Редно ли е обикновените хора да осигуряват стратосферните заплати на директорите от Уолстрийт? Няколко изследвания на общественото мнение, проведени в тези дни, показват силен скептицизъм относно държавната намеса. Социологическата агенция „Расмусен” установява, че само 7% от избирателите искат държавата да спасява изпадналите в беда финансови институции. Според проучване на „Фокс Нюз” и „Опиниън Динамикс” повечето хора, независимо от политическите си убеждения, са против оздравителния план, като 76% от избирателите (включително 66% от демократите) виждат във финансовата криза добра възможност да се намали размерът на правителството и да се понижат данъците.
Икономистът Нуриел Рубини (предсказал проблемите няколко години по-рано, опитвайки се да установи коя развиваща се страна предстои да бъде засегната от финансова криза), е по-силно възмутен от повечето си колеги. Той нарича оздравителния план „позор”, „пълно ограбване” и „социализъм за богатите, връзкарите и Уолстрийт”, който въпреки високата си цена ще помогне съвсем малко на финансовата система. Като много други икономисти Рубини би предпочел решение, подобно на избраното от Швеция и Финландия за техните банкови кризи: държавата да осигури капитал за банките, но само срещу привилегировани акции, които да получат всички дивиденти, така че старите акционери да не спечелят от оздравителния план. Такова пряко инжектиране на капитал е сравнително евтино, защото 70 милиарда долара капитал позволяват на банката да оперира със 700 милиарда долара.
В писмо до Конгреса повече от 100 американски икономисти с различни политически възгледи критикуват плана на Полсън по много точки. Те го смятат за нечестен, защото облагодетелства определени финансови институции за сметка на данъкоплатците. Според икономистите е възможно да се спаси финансовата система, без да се спасяват отделните инвеститори. Освен това те намират, че процедурите са описани твърде мъгляво и не предвиждат контрол и отчетност. И най-вече авторите предупреждават срещу въвеждането на големи промени във финансовата система въз основа на конюнктурни мотиви. Писмото се разглежда като знак за „зараждащ се консенсус на учените-икономисти”. В същото време много други икономисти и някои влиятелни привърженици на свободния пазар като „Икономист” и Мартин Улф от „Файненшъл таймс” характеризират плана на Полсън като лош, но по-добре от нищо. Можем да се запитаме дали не им е повлиял „силогизмът на политика” от британския телевизионен сериал “Да, г-н премиер”: „Нещо трябва да се направи. Това е нещо. Следователно това трябва да се направи.”
Полсън има силна воля и прави всичко възможно, за да получи своите 700 милиарда долара. При една среща в Белия дом той дори полу на шега пада на колене и сключва ръце, умолявайки председателката на Камарата на представителите – демократката Нанси Пелоси, да продължи да подкрепя пакета дори ако републиканците се разколебаят. На 24 септември двамата кандидат-президенти – Барак Обама и Джон Маккейн – предлагат да се приеме голям оздравителен план, а президентът Буш се опитва да изтръгне съгласие от Конгреса чрез излъчвана по телевизията реч, която сякаш цели да засили тревогата. Вместо да се опита да успокои зрителите, президентът говори за предстоящо бедствие: „Най-добрите икономически експерти на правителството предупреждават, че без незабавни действия от страна на Конгреса Америка ще бъде обхваната от финансова паника.” Той не уверява слушателите, че положението е под контрол, а вместо това заявява: „Цялата ни икономика е в опасност”. Можем да простим на инвеститорите, които решават, че Буш е изпуснал кормилото и е време всеки разумен човек да прибере парите си под дюшека. „Ако признаем, че пазарите се движат от емоции, то стореното тази седмица вероятно е най-безотговорното всяване на паника в историята на Съединените щати” – коментира Мат Кибе от подкрепящата свободния пазар организация „Фрийдъм уъркс”. „Икономист” обяснява, че такава необичайна паническа реторика може да стане самосбъдващо се опасение: „Политиците трябва да мислят два пъти, преди да насаждат отчаяние. Това е работа на медиите.”
Доста вероятно е ключовите фигури нарочно да са преувеличили опасността от бедствие, за да прокарат по-лесно своята политика, с което обаче са подхранили паниката на пазара. Свикнали сме политиците да запазват самообладание и да казват, че няма от какво да се страхуваме освен от самия страх. Затова, когато някой от тях твърди, че хаосът е съвсем близо, това не подхранва увереност. Към края на годината обаче Бен Бернанке, който е специалист по Голямата депресия, успокоява свои слушатели в Тексас, че сравненията с това време са „необосновани приказки... не може да става и дума за сравнение”. Няма никаква опасност богата страна като САЩ с широк набор от отрасли и развито обществено осигуряване да бъде засегната от нещо подобно: „Да си избием това от главите, тежестта на кризата не може да бъде сравнима”.
Това звучи честно, стига да не си спомним как президентът Буш обяснява пред телевизия „Ей Би Си” защо правителството е поискало от Конгреса 700 милиарда долара:
„Помня как седяхме в зала „Рузвелт” с Ханк Полсън, Бен Бернанке и други. Те ми казаха: „Г-н президент, ако не действаме решително, може да настъпи депресия, по-тежка от Голямата депресия”... Моето мнение беше, че в такъв случай правителството трябва да направи всичко възможно, за да защити финансовата система. Това и направихме.”
Ето го същия Бен Бернанке, който мисли, че всички сравнения с Голямата депресия са необосновани приказки и че такава депресия, да не говорим за по-тежка, едва ли би могла да настъпи в толкова развита икономика като американската. Който иска, да вярва, че Бернанке променя възгледите си на 180 градуса за няколко месеца или че Буш пази в паметта си събития, които не са се случили. В противен случай трябва да приемем, че Бернанке принуждава президента да действа, като го сплашва с доводи, в който самият той не вярва. А по-късно президентът със същите доводи плаши населението и пазара.
Тактиката проработва, но не веднага. На 29 септември, понеделник, Камарата на представителите с едва постигнато мнозинство отхвърля плана на Полсън, макар клаузата за царя-самодържец да е премахната и да са сложени известни ограничения върху възнагражденията на директорите. Почти веднага след това няколко конгресмени, гласували с „не”, признават, че целта им е била само да изразят пред избирателите си своето неодобрение и всъщност не са искали планът да пропадне. Особено след като индексът „Дау Джоунс” реагира на тяхното колективно решение, като пада с почти 7%. Политиците, медиите и бизнесът дружно се гневят на популистите, готови да докарат и депресия, за да не разочароват избирателите си. Така се създава усещането, че планът на Полсън трябва да се приложи, и всеки, който не го приема автоматично, е кръгъл глупак. Дейна Милбанк от „Вашингтон пост” нарича опонентите му „перушани”, а консервативният журналист Дейвид Брукс ги обявява за „нихилисти”. Статия в научната рубрика на „Ню Йорк таймс” се опитва да обясни от еволюционна гледна точка защо населението противно на собствените си интереси рита срещу оздравителния план на Полсън.
Но „нихилистите” скоро биват анихилирани. След като в сряда Сенатът гласува преработен вариант на Програмата за освобождаване от проблемни активи, Камарата на представителите получава втора възможност в петък, 3 октомври. Демократът Брад Шърман описва как у конгресмените се създава усещане за паника с помощта на все по-абсурдни сценарии на ужаси, например как борсата ще се срути и в цялата страна ще се обяви извънредно положение, ако те пак гласуват с „не”. Те обаче не го правят. Разликата е, че този път пакетът е подсладен с допълнителни 110 милиарда долара за целеви данъчни облекчения, например за алтернативни енергийни източници и за пострадали от природни бедствия. А също и за малки сектори от бизнеса, които по случайност се оказват важни за избирателните райони на конгресмените-скептици – холивудски студиа, собственици на спортни писти и производители на детски дървени стрелички.
В крайна сметка, разбира се, се оказва, че Конгресът е бил против 700-те милиарда само защото ги е сметнал за твърде малко пари.
Йохан Норберг* /Превод: Майя Маркова
* Йохан Норберг е научен сътрудник към института “Кейто” и изследва въпроси от областта на глобализацията, предприемачеството и индивидуалната свобода. Норберг е автор и редактор на няколко книги, посветени на либерализма, включително история на пионерите на либерализма в Швеция. Книгата му „В защита на глобалния капитализъм” (In Defense of Global Capitalism), излязла за пръв път на шведски през 2001 г., вече е издадена в повече от 20 страни. Норберг е и автор на Nar manniskan skapade varlden, 2006 („Когато човечеството създаваше света”), съавтор на Ett annat Sverige ar mojlig, 2006 г. („Швеция може да бъде и друга”), на Global rattvisa ar mojlig, 2001 г. („Светът може да бъде справедлив”) и на Allt om Naomi Kleins nakenchock, 2008 г. („Безпочвеният шок на Наоми Клайн”), както и един от редакторите на Frihetens klassiker, 2003 г. („Класиците на свободата”); тези книги засега са достъпни само на шведски. Личният му сайт е на адрес http://www.johannorberg.net/. Норберг е сценарист и водещ на документалния филм „Глобализацията е благо” (Globalisation Is Good), излъчван по британския Канал 4.
Норберг е автор на редица статии и коментари в шведски и международни издания и редовен коментатор в телевизионни и радиопредавания, посветени на глобализацията и свободната търговия. От 2003 до 2005 г., преди да се присъедини към „Кейто”, Норберг оглавява групата за политически идеи в шведския мозъчен тръст „Тимбро”. След това през 2006 г. работи като главен експерт в Центъра за нова Европа в Брюксел.
Норберг е завършил Стокхолмския университет със степен магистър по история на идеите.
Днес+
.
Абонамент за:
Публикации (Atom)